вторник, 9 юни 2009 г.

Липов аромат


Вчера докато вървях по централната градска улица видях, че част от липите вече са цъфнали и разпръскват приятният си аромат навред. Винаги по това време на годината имам чувството, че хубавият ни град е малка спретната парфюмерия, в която всички са попаднали случайно и немалка част от хората искрено се радват на приятния аромат. Има нещо романтично точно в тези десетина дни от годината, които ти предоставят приятно време и удоволствието да се разхождаш безгрижен под липите. И понеже романтиката върви ръка за ръка с поезията, ето няколко коренно различни по естество, но толкова "еднакви" стихове, които на мен много ми харесват.



Ароматът на липата

Върна се при мен тъгата,
поканена от аромата на липата.
Споменът дълбоко пак бушува,
сърцето ден след ден тъгува.

Слънчеви лъчи из въздуха играят
влюбени, с усмивка бъдеще чертаят.
А душата, като птица в клетка,
се дави в мрак. Каква трагична гледка!

"Обичам те" как искам да изричам,
на теб до гроб да мога да се вричам.
Но пак сама съм със тъгата,
към теб ме води ароматът на липата.

Вероника Борисова



Под липата

Там, под липата
сред полето,
където сбра ни любовта,
покрай гората,
при дерето
ще видиш смачкани цветя.
В долината с кръшен глас,
тандарадай,
славей пееше над нас.

Бързах за среща,
да сме двама,
че чакаше ме моят драг.
Той ме посрещна
като дама,
щастлива бях до сълзи чак.
Сто целувки ми дари,
тандарадай,
ей, устата ми гори!

В миг ме направи
най-блажена
в постеля пъстра от цветя.
С радост ще слави
откровена,
дошлият тука заранта,
зърнал розите в прехлас,
тандарадай,
дето съм лежала аз.

Ако говори,
боже чуден,
от срам ще вляза в гроба, ой!
С мене що стори
моят възлюбен,
ще знаем само аз и той.
Малка птичка в оня лес,
тандарадай,
пази тайната ни днес.

Валтер фон дер Фогелвайде


Под липата

Глуха е нощ. Като призрак възправен,
в мрака Балкана настръхнал тъмней.
Върше липата люлей, -
а сянката счува се шепот сподавен.

"Още докле се зорница възйеме,
още докле се засилят мъгли!"
- Чуваш ли, трети петли!
Мило, за ходене вече е време.

Гаснат звездите, бледнее небето,
гледат как върше отсичат гори!
Мило, зора ще зори -
все ли е още несито сърцето? -

"В обич сърцето не знае насита:
знай ли, тежко му, - на обич е край...
Чаша отново подай -
жадът е двоен от чаша изпита."

Думи пресъхнаха, шепот престана;
гръд на гърди и уста на уста.
Глъхнат въздишки в нощта...
В мрака настръхнал тъмнее Балкана.

...Ранна зора спепели небесата.
Галени думи, дочути в нощта,
тихом ги с тъмни листа
шепне на росното утро липата.

П. П. Славейков

Няма коментари:

Публикуване на коментар