четвъртък, 13 ноември 2008 г.

Мило "дневниче",

От както назря идеята да имам собствен блог, в мен започнаха да се сблъскват две сами по себе си логични мисли, но взаимно изключващи се. Едната беше, че да си имаш блог е най-нормално, естествено и приемливо нещо в днешно време. Другата, че не е нормално така нареченият виртуален дневник да е на показ на всеки един потребител. Това би открило душата ти и дало повод на хората за приказки. И както в една от любимите ми реклами ( В която младо момиче стои пред витрина и мечтае за страхотен чифт ботуши, а на раменете й от едната страна ангелче, от другата дяволче. Та въпросните създанийца се драчеха, едното я подтиква – Харчи!, другото – Пести!.), така и при мен моят ангел и дяволчето в мен започнаха да се драчат. Е, явно слаб ми е ангелът. Взех, че си направих този блог и тепърва започвам да редя ред, след ред. Но да видим. Както се казва: „Само напред и нагоре!”
Преди време, когато бях ученичка изразявахме мислите си на бележки, които подхвърляхме през чиновете. Сега - нищо по-различно, просто sms-ваме, чатим, скайпваме или си постваме „бележчиците” в блогове и форуми. Е, такава е истината. Изписват се хиляди статии и мнения, че хората са се променили. Аз не смятам така! Хората са си все същите – имащи нужда от контакт, свобода на словото и внимание. Нима преди не е било така?!? Разликата е в технологиите.
Баба ми все разказва, как като е била младо момиче е чакала слънцето да покаже пладне и да метне хляба в пеща за да е готов и топъл за вечерта, а сега си ходи до Трънчев независимо от слънчето, а като й е студен си го притопля в микровълновата. С какво са се променили нуждите й?
И като се замисля, бележките, които преди пишех и лепях под чина, сега ще пиша и ще „лепя” в блога. Преди бяха предназначени само за един или няколко човека, но и аз съм порастнала от тогава все пак, и по-голямо внимание ми е необходимо! Имах си и дневник. Нали се сещате: „Мило дневниче, ...”. Еее, да това – написаното в дневника беше тайно, не можеше никой да го чете. Обикновено си имаха малки катинарчета, които криеха съкровените ти слова. Но, нали ги пишехме тези неща за да бъдат запомнени?! Ами, ако се е родило нещо интересно там? – Така и ще си остане. Ето, тук обаче...може би ще се намерят хора, които да споделят чувства, преживявания и идеи.
За това, по-добре да ме познавате такава – истинска и откровена. Понякога мърмореща и тъжна, или усмихната и весела.
И молбата ми е пишете и вие, коментирайте! За това са създадени коментарите под всяка публикация. Да се провокираме взаимно!

2 коментара:

  1. Здравейте!Тази идея е наистина много добра-да имаш дневниче и не какво да е, а такова, че всички да го знаят.Но не на всеки му идва на ум за такова нешто, а дори и да се е сетил дали ще може да го направи?-не мисля!А на човека, който се е сетил и го е направил можете само да се възхищавате! Да това е тя Калина Касабова-страхотен човек и приятел.Горда съм, че я познавам, хора като нея са рядкост!

    ОтговорИзтриване
  2. Благодаря ти за топлите думи! Трогна ме с този коментар.

    ОтговорИзтриване