Албена Василева - "Капка сълза"

Отново

Отново при теб се завръщам,
откраднат миг и закъснели дни
Отново пак теб прегръщам –
вятъра, твоето име шепти

Отново с росата се сливам,
превръщам се в капка сълза
Отново пак теб преоткривам
и тъжна тръгвам в нощта

Отново броя теменуги,
сини нощи и безброй звезди
Отново пътищата луди
при мен те водят нали?

Отново докосвам безкрая
и хиляди слънца ме галят
Отново грешна и добра съм зная
самодиви – пясъчни
свещи палят…

***

Душата си разголвам без свян
разпръсквам в косите пясък
Любовта ми – моят тъжен храм
омайва с греховен блясък

Тръгвам боса и тъжна в дъжда
в песен нежна се превръщам
Бавно в мрака догаря свещта,
а аз нощи лунни прегръщам

И на млечния път синевата
пак ме вика с измамна тъга
с мен уморено заспива росата
от очите ми…пада сълза…

Да вярвам ли

Ако слънцето престане да грее
означава ли, че ти си тръгваш от мен
Ако луната вечер не се смее
и не изгрява новият ден

Ако дъждът не спира да вали
означава ли, че си тръгваш от мен?
Ако от очите ми капят сълзи
да вярвам ли, че няма те до мен?

Да вярвам ли…

Очаквах те

Очаквах те тъй дълго и смирена –
посрещах изгреви и залези изпращах
любовта ми свята, от зората родена
с неизречени думи по вятъра пращах

Очаквах те с птиците през пролетта
незнайно как и откъде да долетиш
с трепета нежен на стара луна
цвете среднощно на мен да дариш

Като въглен от догаряща жарава
очаквах да възкръснеш с пепелта
днес спомена с гордостта ли се прощава,
или бавно гасне огънят на любовта?

Очаквах те – повярвай ми…
все още чакам те!

***

Когато ме потърсиш може би,
изгубена следа ще бъда
и в твоите измислени мечти,
ще идвам като бяла пеперуда

Когато ме потърсиш може би,
ще бъда нежен лунен звън,
но за мен, ако душата ти скърби –
повикай ме, ще дойда в твоя сън

Когато ме потърсиш може би,
в живота ти ще бъда минало
сълза ще бъда в твоите очи
от щастие голямо, но отминало!...

Когато ме потърсиш може би…

Отново

Отново спомена за теб възкръсва
пред изгрева реален и земен стоиш
слънцето, огнени лъчи разпръсква
и виждам към мен ти как вървиш

Понесъл в очите си забрава
необуздана,тъжна светлина
недей да търсиш в пепелта жарава
недей да търсиш раздяла в любовта

Понесъл бремето на вечността
и онзи скрит загадъчен стремеж
в мелодия стара на песен една
в сърцето долавям безумен копнеж

И отново, отново възкръсват
отминало щастие и тиха страст
недолюбени мигове разпръскват
твоето име, изречено без глас!

Аз съм луната

По пътека безкрайна вървим
аз съм луната, а слънцето ти
звездите изгряват, а ние мълчим
дъжд от грях ли над нас вали?

И тревожна пътеката ни зове
от дива страст полудява зората
самотни и среднощни ветрове
разплакано щастие вплитат в косата

И от последният слънчев лъч
ражда се с болка луната
дочуваш шепот, нежен глъч
и как без обич заспива земята

Дочуваш писъка на самотата,
на безмълвната тиха печал
и във вечният бяг на луната
преоткриваш отново изгрева бял

Аз съм луната, а слънцето ти
и като в тъжен бездомен стих
различната обич в твоите очи
защо ли,защо ли от слънцето скрих?

Повярвай ми

Ако дъжд внезапно завали
и потъмнее небето от грях,
ако от очите ти капят сълзи
и не ме събужда твоят смях

Ако душата ти да докосна не мога
и протягам ръце в тъмнината
ако в сърцето ми една тревога
се моли без глас в тишината

Ако изгаснат звездите за миг
и луната разплакана изгрее
ако болка прозреш в моя стих
ако земята от скръб онемее

Повярвай ми само тогава,
когато без изгрев остане деня
и гларус песен тъжна запява
мен няма да ме има на света…

Необуздани ветрове

Догонвах ветрове необуздани
по пътека безкрайна вървях
докосвах утрото със длани
превръщах любовта в грях

Догонвах мечтите си луди
в косите сплитах тъга
не исках без любов да се буди
добрата, беззащитна зора

И ето ме, гоня все още
онези мои, необуздани ветрове
като пламък в безсънните нощи
самотна вечерница ме зове!