КОГАТО ЗАГОВОРИШ

Когато заговориш,
Обагреното ми сърце се буди.

Всички птици изпълняват песните си
С твоите устни.

Вечна синева разпръсва твоят глас
По пътя:

Където заразказваш, грейват небеса.

Думите ти са изваяни от песен,
Обзема ме тъга, когато млъкнеш.

Музика обгръща те отвсякъде -
Какви ли сънища сънуваш?

Елзе Ласкер-Шюлер

1913

Липов аромат

Вчера докато вървях по централната градска улица видях, че част от липите вече са цъфнали и разпръскват приятният си аромат навред. Винаги по това време на годината имам чувството, че хубавият ни град е малка спретната парфюмерия, в която всички са попаднали случайно и немалка част от хората искрено се радват на приятния аромат. Има нещо романтично точно в тези десетина дни от годината, които ти предоставят приятно време и удоволствието да се разхождаш безгрижен под липите. И понеже романтиката върви ръка за ръка с поезията, ето няколко коренно различни по естество, но толкова "еднакви" стихове, които на мен много ми харесват.

Ароматът на липата

Върна се при мен тъгата,
поканена от аромата на липата.
Споменът дълбоко пак бушува,
сърцето ден след ден тъгува.

Слънчеви лъчи из въздуха играят
влюбени, с усмивка бъдеще чертаят.
А душата, като птица в клетка,
се дави в мрак. Каква трагична гледка!

"Обичам те" как искам да изричам,
на теб до гроб да мога да се вричам.
Но пак сама съм със тъгата,
към теб ме води ароматът на липата.

Вероника Борисова

Под липата

Там, под липата
сред полето,
където сбра ни любовта,
покрай гората,
при дерето
ще видиш смачкани цветя.
В долината с кръшен глас,
тандарадай,
славей пееше над нас.

Бързах за среща,
да сме двама,
че чакаше ме моят драг.
Той ме посрещна
като дама,
щастлива бях до сълзи чак.
Сто целувки ми дари,
тандарадай,
ей, устата ми гори!

В миг ме направи
най-блажена
в постеля пъстра от цветя.
С радост ще слави
откровена,
дошлият тука заранта,
зърнал розите в прехлас,
тандарадай,
дето съм лежала аз.

Ако говори,
боже чуден,
от срам ще вляза в гроба, ой!
С мене що стори
моят възлюбен,
ще знаем само аз и той.
Малка птичка в оня лес,
тандарадай,
пази тайната ни днес.

Валтер фон дер Фогелвайде

Под липата

Глуха е нощ. Като призрак възправен,
в мрака Балкана настръхнал тъмней.
Върше липата люлей, -
а сянката счува се шепот сподавен.

"Още докле се зорница възйеме,
още докле се засилят мъгли!"
- Чуваш ли, трети петли!
Мило, за ходене вече е време.

Гаснат звездите, бледнее небето,
гледат как върше отсичат гори!
Мило, зора ще зори -
все ли е още несито сърцето? -

"В обич сърцето не знае насита:
знай ли, тежко му, - на обич е край...
Чаша отново подай -
жадът е двоен от чаша изпита."

Думи пресъхнаха, шепот престана;
гръд на гърди и уста на уста.
Глъхнат въздишки в нощта...
В мрака настръхнал тъмнее Балкана.

...Ранна зора спепели небесата.
Галени думи, дочути в нощта,
тихом ги с тъмни листа
шепне на росното утро липата.

П. П. Славейков

Еmptiness & Silence

I ran too far
fought too hard and lived too fast
broke me down, tore me up
So I buried myself
deep down in the blackest hole
ther I slept, There I wept
(all) these tears I shed
slowly healed my bleeding soul
(it) takes a fall to rise again
Inside of me
I’m ready to grow young again
start the fire in this heart of ice

The time is right for me again so lift your eyes up to the sky
You’ll see me dancing on the winds again

No more tears for me
Sweet flame come for me
bring life to empty eyes

Tears from heaven fall
the fallen angels dance before my eyes
as I reach out from this womb
God save this world
I will walk upon it again
I will breathe, I will live

The time is right for me again so lift your eyes up to the sky
You’ll see me dancing on the winds again

No more tears for me
Sweet life come unto me
I will be once again

Източник

Дано ме разбереш....

Когато съм ти викал аз:

- Иди си!,

защо не си дочула ти:

- Ела!,

да бъдеш винаги при мойта мисъл?

Когато някъде с усмивка зла

пред тебе викал съм на глас:

- Раздяла!,

защо не си дочула:

- Остани!,

за тази наша среща закъсняла...

Когато през тревожни,

късни дни

наяве всичко светло съм отричал,

защо не си дочувала едно:

че повече от вчера те обичам?

Дано ме разбереш,

дано

дано...

Евтим Емтимов

Така понякога си мисля и аз

Станка Пенчева
Искам да те имам целия:
Да са мои
Всичките двадесет и четири часа
В твоето денонощие;
Аз да срещам първия ти поглед
Сутринта;
Мен да парят със възторг и страх
Мислите, пред друга неизречени;
Да въставам срещу твойта упоритост –
И като след бой да се предам
На победителя.
Искам да те имам целия:
Все едно
Дали си винаги със мене,
Все едно дали се срещаме набързо, в кратък миг
(като облаци в безкрайното небе,
от чието срещане светкавица се ражда),
все едно –
стига, като се погледнем,
да се видим чак до дън душа;
и като сме така далече,
че съм цялата тъга и пустота –
да те нося в себе си
като сърце туптящо
и да знам,
че си изпълнен с мен
като със слънце;
и когато ме целунеш
с устни сухи и горещи –
да се завърти вселената
и да изгоря на пепел.
Много ли те искам?
- По-малко не мога.




Станка Пенчева
Остави ме най-после сама!
Цял ден вървиш след мене –
Когато мълча и когато говоря,
По улицата и у дома,
От мига на събуждането
До мига на съня…
Усещам те, без да те виждам.
Знам какво ми казваш,
Макар че не чувам гласа ти.
Ще избягам от теб!
- Да остана най-после сама –
Без твоите ръце в ръцете ми,
Без твоите очи в очите ми,
Без твоята душа – в моята;
Тогава ще си поема дъх,
Ще спусна клепачи –
Да си почина най-сетне от теб,
Дето цял ден вървиш по петите ми…
А когато отворя очи,
Най-напред ще попитам:
“Къде си?
Не ме оставяй сама!”

Станка Пенчева
Обичам да те гледам отстрани,
Когато ти със другите говориш
И цял на другите принадлежиш,
И цял си в техните съдби разтворен.
Аз гледам с тайна нежност отдалеч
Лицето ти – ту светло, ту сърдито,
С очи сурови и с очи добри –
Но винаги открито.
Сега не си при мен. Сега си там.
И може би дори си ме забравил.
Но аз те давам, давам на света –
Това е твое мъжко право.
Забравяй ме, за другите мисли,
Опитвай се земята да нарамиш,
Лети!
Обичам те такъв.
И оня миг ми стига само,
Когато през лица и гласове
Очите ти внезапно ме намират –
И ослепявам, и сама слепя,
И земното въртене спира...

Станка Пенчева
Ти си мъжът, с когото ми е било писано
Да узная върховната радост на тялото и на духа,
Всеки път да се приземявам замаяна, слисана
От летежа, който ми е изпил дъха.
Ти си мъжът, заради когото ми е било отсъдено
Да приема най-високата самота:
Винаги с тебе – и всъщност без тебе – да бъда,
Твоя царствена, чиста и много тъжна звезда...


Гергана Георгиева

Не аз не трябва да обиквам,
не теб и не сега...
От дявола ли бе изпратен,
измамнико, пробудил в мен жена.
Почувствах, че отново аз живея,
разсъдъка загубила аз бях
в очите ти бленувам аз да се огледам
да вкуся от красивите ти устни
с аромата на пролетни цвят.
Сега сама стоя и гледам небосвода
чертая мислено пътека от мечти,
изтръпвам...
та аз рисувам образа ти с хиляди звезди!
Нахлуват спомените ми красиви
ти помниш ли онази нощ,
Когато аз опиянена от магия
в прегръдките ти топли бях.
И още помня топлотата на ръцете
усещам аз и аромата ти сега,
любими мой, сега те чакам,
дано не си забравил ти нощта.

Албена Василева - "Капка сълза"

Отново

Отново при теб се завръщам,
откраднат миг и закъснели дни
Отново пак теб прегръщам –
вятъра, твоето име шепти

Отново с росата се сливам,
превръщам се в капка сълза
Отново пак теб преоткривам
и тъжна тръгвам в нощта

Отново броя теменуги,
сини нощи и безброй звезди
Отново пътищата луди
при мен те водят нали?

Отново докосвам безкрая
и хиляди слънца ме галят
Отново грешна и добра съм зная
самодиви – пясъчни
свещи палят…

***

Душата си разголвам без свян
разпръсквам в косите пясък
Любовта ми – моят тъжен храм
омайва с греховен блясък

Тръгвам боса и тъжна в дъжда
в песен нежна се превръщам
Бавно в мрака догаря свещта,
а аз нощи лунни прегръщам

И на млечния път синевата
пак ме вика с измамна тъга
с мен уморено заспива росата
от очите ми…пада сълза…

Да вярвам ли

Ако слънцето престане да грее
означава ли, че ти си тръгваш от мен
Ако луната вечер не се смее
и не изгрява новият ден

Ако дъждът не спира да вали
означава ли, че си тръгваш от мен?
Ако от очите ми капят сълзи
да вярвам ли, че няма те до мен?

Да вярвам ли…

Очаквах те

Очаквах те тъй дълго и смирена –
посрещах изгреви и залези изпращах
любовта ми свята, от зората родена
с неизречени думи по вятъра пращах

Очаквах те с птиците през пролетта
незнайно как и откъде да долетиш
с трепета нежен на стара луна
цвете среднощно на мен да дариш

Като въглен от догаряща жарава
очаквах да възкръснеш с пепелта
днес спомена с гордостта ли се прощава,
или бавно гасне огънят на любовта?

Очаквах те – повярвай ми…
все още чакам те!

***

Когато ме потърсиш може би,
изгубена следа ще бъда
и в твоите измислени мечти,
ще идвам като бяла пеперуда

Когато ме потърсиш може би,
ще бъда нежен лунен звън,
но за мен, ако душата ти скърби –
повикай ме, ще дойда в твоя сън

Когато ме потърсиш може би,
в живота ти ще бъда минало
сълза ще бъда в твоите очи
от щастие голямо, но отминало!...

Когато ме потърсиш може би…

Отново

Отново спомена за теб възкръсва
пред изгрева реален и земен стоиш
слънцето, огнени лъчи разпръсква
и виждам към мен ти как вървиш

Понесъл в очите си забрава
необуздана,тъжна светлина
недей да търсиш в пепелта жарава
недей да търсиш раздяла в любовта

Понесъл бремето на вечността
и онзи скрит загадъчен стремеж
в мелодия стара на песен една
в сърцето долавям безумен копнеж

И отново, отново възкръсват
отминало щастие и тиха страст
недолюбени мигове разпръскват
твоето име, изречено без глас!

Аз съм луната

По пътека безкрайна вървим
аз съм луната, а слънцето ти
звездите изгряват, а ние мълчим
дъжд от грях ли над нас вали?

И тревожна пътеката ни зове
от дива страст полудява зората
самотни и среднощни ветрове
разплакано щастие вплитат в косата

И от последният слънчев лъч
ражда се с болка луната
дочуваш шепот, нежен глъч
и как без обич заспива земята

Дочуваш писъка на самотата,
на безмълвната тиха печал
и във вечният бяг на луната
преоткриваш отново изгрева бял

Аз съм луната, а слънцето ти
и като в тъжен бездомен стих
различната обич в твоите очи
защо ли,защо ли от слънцето скрих?

Повярвай ми

Ако дъжд внезапно завали
и потъмнее небето от грях,
ако от очите ти капят сълзи
и не ме събужда твоят смях

Ако душата ти да докосна не мога
и протягам ръце в тъмнината
ако в сърцето ми една тревога
се моли без глас в тишината

Ако изгаснат звездите за миг
и луната разплакана изгрее
ако болка прозреш в моя стих
ако земята от скръб онемее

Повярвай ми само тогава,
когато без изгрев остане деня
и гларус песен тъжна запява
мен няма да ме има на света…

Необуздани ветрове

Догонвах ветрове необуздани
по пътека безкрайна вървях
докосвах утрото със длани
превръщах любовта в грях

Догонвах мечтите си луди
в косите сплитах тъга
не исках без любов да се буди
добрата, беззащитна зора

И ето ме, гоня все още
онези мои, необуздани ветрове
като пламък в безсънните нощи
самотна вечерница ме зове!