Така понякога си мисля и аз

Станка Пенчева
Искам да те имам целия:
Да са мои
Всичките двадесет и четири часа
В твоето денонощие;
Аз да срещам първия ти поглед
Сутринта;
Мен да парят със възторг и страх
Мислите, пред друга неизречени;
Да въставам срещу твойта упоритост –
И като след бой да се предам
На победителя.
Искам да те имам целия:
Все едно
Дали си винаги със мене,
Все едно дали се срещаме набързо, в кратък миг
(като облаци в безкрайното небе,
от чието срещане светкавица се ражда),
все едно –
стига, като се погледнем,
да се видим чак до дън душа;
и като сме така далече,
че съм цялата тъга и пустота –
да те нося в себе си
като сърце туптящо
и да знам,
че си изпълнен с мен
като със слънце;
и когато ме целунеш
с устни сухи и горещи –
да се завърти вселената
и да изгоря на пепел.
Много ли те искам?
- По-малко не мога.




Станка Пенчева
Остави ме най-после сама!
Цял ден вървиш след мене –
Когато мълча и когато говоря,
По улицата и у дома,
От мига на събуждането
До мига на съня…
Усещам те, без да те виждам.
Знам какво ми казваш,
Макар че не чувам гласа ти.
Ще избягам от теб!
- Да остана най-после сама –
Без твоите ръце в ръцете ми,
Без твоите очи в очите ми,
Без твоята душа – в моята;
Тогава ще си поема дъх,
Ще спусна клепачи –
Да си почина най-сетне от теб,
Дето цял ден вървиш по петите ми…
А когато отворя очи,
Най-напред ще попитам:
“Къде си?
Не ме оставяй сама!”

Станка Пенчева
Обичам да те гледам отстрани,
Когато ти със другите говориш
И цял на другите принадлежиш,
И цял си в техните съдби разтворен.
Аз гледам с тайна нежност отдалеч
Лицето ти – ту светло, ту сърдито,
С очи сурови и с очи добри –
Но винаги открито.
Сега не си при мен. Сега си там.
И може би дори си ме забравил.
Но аз те давам, давам на света –
Това е твое мъжко право.
Забравяй ме, за другите мисли,
Опитвай се земята да нарамиш,
Лети!
Обичам те такъв.
И оня миг ми стига само,
Когато през лица и гласове
Очите ти внезапно ме намират –
И ослепявам, и сама слепя,
И земното въртене спира...

Станка Пенчева
Ти си мъжът, с когото ми е било писано
Да узная върховната радост на тялото и на духа,
Всеки път да се приземявам замаяна, слисана
От летежа, който ми е изпил дъха.
Ти си мъжът, заради когото ми е било отсъдено
Да приема най-високата самота:
Винаги с тебе – и всъщност без тебе – да бъда,
Твоя царствена, чиста и много тъжна звезда...


Гергана Георгиева

Не аз не трябва да обиквам,
не теб и не сега...
От дявола ли бе изпратен,
измамнико, пробудил в мен жена.
Почувствах, че отново аз живея,
разсъдъка загубила аз бях
в очите ти бленувам аз да се огледам
да вкуся от красивите ти устни
с аромата на пролетни цвят.
Сега сама стоя и гледам небосвода
чертая мислено пътека от мечти,
изтръпвам...
та аз рисувам образа ти с хиляди звезди!
Нахлуват спомените ми красиви
ти помниш ли онази нощ,
Когато аз опиянена от магия
в прегръдките ти топли бях.
И още помня топлотата на ръцете
усещам аз и аромата ти сега,
любими мой, сега те чакам,
дано не си забравил ти нощта.